Материалите публикувани в сайта не съдържат класифицирана информация по смисъла на ЗЗКИ.


ПЪРВИЯТ КОМАНДИР НА ТЕЛЕГРАФЕН ВЗВОД В БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА

 

„Никой не е забравен и нищо не е забравено”

 

Изследването на въпросите свързани със създаването и развитието на Българската войска е стояло на вниманието на българската военноисторическа наука. Проведените задълбочени проучвания очертават тенденциите в развитието и бойния път на Българската войска през годините. Неразривно свързано с развитието на войската е създаването на инженерните войски. Непосредствено след Освобождението на България (1878 г.) в техния състав се зараждат и първите телеграфни формирования. Въпросите за тяхното възникване и развитие е стояло в полезрението на военните специалисти от различни поколения.

В публикациите в периодичния военен печат – списанията „Военен журнал”, „Военни известия, „Военноинженерна библиотека” и „Военно-исторически сборник” и трудовете свързани с историята и инженерните и свързочните войски авторите използват само източници от българските архиви. Отделено е по-голямо внимание на сформирането на строевата сапьорна рота, маркирани са отделни моменти на сформирането на учебната сапьорна рота и на първия телеграфен взвод. Споменава се само името на офицера, назначен за първи командир на взвода и не е отделено нужното внимание за установяване на повече факти за изясняване на неговата личност, кариера и боен път в редовете на Руската армия и Българската войска.

Целта на това изследване е на базата на съхранените архивни източници в Дирекция „Държавен военнисторически архив” и Руския държавен военноисторически архив да се представят нови данни за произхода и офицерската кариера на първия командир на телеграфен взвод в Българската земска войска.

При изследването на базата на хронологичния ход на събитията са представени данни за военната кариера на първия командир на телеграфния взвод в Българската армия, които са свързани със зараждането и развитието на българските телеграфни части от декември 1878 г. до септември 1885 г.

Проведените през последните години изследвания[1] на нови архив-ни документи позволиха да бъде доказана точната дата на създаването на първото телеграфно формирование в българската армия.

Със заповед № 12 от 1 октомври 1878 г. * по Управлението на сапьорната и военноинженерната част в Българската земска войска, параграф 4, се обявява за формирането на учебната сапьорна рота.[2] С тази заповед по същество се обявява и за създаването на първия телеграфен взвод, с което се слага началото на свързочните подразделения в Българската армия.

Към момента на сформиране на учебната сапьорна рота не е назначен командир на взвода, липсва и материална част, затова е разпоредено: „...хората от телеграфния взвод до пристигане на офицера телеграфист да се разпределят между учебния и минния взвод”.[3]

 

Като отчита нуждата от телеграфен специалист за учебната сапьорна рота щабскапитан Евграф Саранчов изпраща служебно писмо № 43 от 11 януари 1879 г. до командира на 5-ти военнотелеграфен парк (полковник Ткаченко[4] – бел. моя) със следното съдържание: „Моля разпореждането на Ваше Високоблагородие за скорошното включване към изпратения списък на подпоручик Саммер в съответствие със Заповед № 77 по Българската войска от 31 декември миналата година и искането на щаба на упоменатата Войска не по-късно от 15 януари 1879 година”[5]

За назначаването на подпоручик Николай Саммер към учебната сапьорна рота свидетелства и Заповед № 82 от 25 декември 1878 г. на началника на Управлението на сапьорната и военноинженерната част, параграф 2 на която гласи: „Пристигналият вчера подпоручик от 5-ти Военнополеви телеграфен парк Саммер да се показва по отчета на лице и да се зачисли в учебната рота”[6] Този факт се потвърждава и от Заповед № 6 от 9 януари 1879 г. в която е обявен списъка на 11 офицери от инженерното управление, които са назначени в двете сапьорни роти на Българската земска войска - фиг. 1[7],, подпоручик Николай Саммер е означен на снимката с елипса.

 

При проведеното изследване не се намери оригинална снимка на подпоручик Николай Саммер, освен груповата снимка – фиг. 1 по която е изработен ескиза на фиг. 2.

От цитираните архивни документи, съхранявани в Дирекция „Държавен военноисторически архив” се вижда, че от 25 декември 1878 г. на служба в учебната сапьорна рота е назначен подпоручик Николай Саммер.

Проведеното изследване показа, че личните кадрови дела на руските офицери, които са били назначени на длъжности в българската войска, след тяхното напускане на България през септември 1885 г. са иззети и се съхраняват в Русия. Не е запазен и снимков фонд. Представената на фиг. 1 е една от малкото, на която са част от офицерите от инженерните войски. След почти двугодишно дирене установих, че тези архиви се съхраняват в Руския държавен военно-исторически архив (Российский государственный военно-исторический архив (РГВИА)), в гр. Москва, подчинен на Федералното архивно агентство на Министерството на културата и масовите комуникации на Руската федерация. В резултат на установения контакт получих копие на личното кадрово дело на първия командир на телеграфен взвод в Българската войска, което е представено в приложение 1 (показани са 11 фигури, копия на страниците от личното кадрово дело)[8] на офицера и кратки биографични данни за щабскапитан Евграф Саранчов. Това позволи да се създаде профил на офицера от службата му в Руската и Българската войска до неговото уволнение от действителна военна служба.

Условно са обособени три етапа: първи – служба в Руската армия от 1844 г. до 25 декември 1879 г.; втори – служба в Българската войска от 25 декември 1879 г. до 20 септември 1885 г.; трети - служба в Руската армия от 20 септември 1885 г. до 23 май 1892 г.

Първи етап - военната служба в Руската армия.

 

Николай Адамович Саммер е роден на 25 ноември 1844 г. в дворянско семейство от Полтавска губерния. Православно вероизповедание. Образованието си получава в Нежинската гимназия. След завършването на 5-ти клас, по предложение на високопоставено лице е зачислен от 6 ноември 1866 г. в 5-ти сапьорен батальон като редник от самопределилите се (лица които са избрали да се обучават за офицери) 1-ви разряд. След успешно положен изпит по специална програма по инженерно дело на 17 юни 1867 г. е произведен в юнкер, а от 23 март 1870 г. е произведен в звание унтерофицер[9] от самоопределилите се.

От 29 май 1871 г. е приведен на служба в 7-ми сапьорен батальон, където на 20 декември 1871 г. с Височайша заповед Николай Саммер е произведен в звание прапоршчик[10]. От 11 октомври 1872 г. със Заповед № 64 по Инженерния корпус е прикомандирован в 5-ти сапьорен батальон, където от 17 юни 1874 г е назначен за член на батальонния съд.

Година по-късно от 27 юли 1875 г. прапоршчик Николай Саммер е прикомандирован в 6-ти полубатальон, където изучава понтонно дело и на 30 август е върнат обратно в състава на 5-ти сапьорен батальон. В периода от 1 декември 1875 г. до 5 февруари 1876 г. със Заповед № 131 на командира на 3-та сапьорна бригада е командирован в 5-ти военнотелеграфен парк, дислоциран в гр. Киев[11]. Тук преминава курс на обучение по телеграфно дело, след което отново е върнат в 5-ти сапьорен батальон, където от 15 май отново е назначен за член на батальонния съд.

Шест месеца по-късно със Заповед № 67 от 24 август 1876 година на командира на 3-та сапьорната бригада е прикомандирован в 5-ти военнотелеграфен парк, а с Височайша заповед от 2 декември е приведен на постоянна длъжност в парка. С Височайша заповед от 1 ноември 1876 г. Киевския военен окръг е приведен на военно положение. Паркът провежда мобилизация от 2 до 17 ноември и се изнася в Кишинев[12]. Тук на 30 ноември главнокомандващият извършва строеви преглед на телеграфния парк, след което в походни клони се изнася в с. Сирец, Кишиневска околия, където остава до 5 май 1877 г. Тук е организирана школа за обучение на телеграфните специалисти от долните чинове. От 31 март 1877 г. прапоршчик Николай Саммер е командирован в 5-ти сапьорен батальон и с него взема участие в четирите периода на кампанията на Долнодунавския отряд през Руско-турската война.

В първия период на кампанията на 7 май 1877 г. преминава границата на Империята в състава на 8-ми армейски корпус с 5-ти военнотелеграфен парк. Паркът в три ешелона се придвижва по железницата и на 14 май пристига в с. Джулан в Румъния, настанява се на квартири и престоява до 2 юни. От 30 май 1877 г. прапоршчик Саммер е командирован в 5-ти сапьорен батальон, с който на 31 май пристига в г. Галац. Включва се в бойните действия на Долнодунавския отряд, под командването на командира на XIV армейски корпус генерал-лейтенант Аполон Ернестович Цимерман. Взема участие в строителството на първия понтонен мост с обща дължина 524 м. за прехвърляне частите на Долнодунавския отряд при Браила - с. Гичет и гр. Мачин, след форсирането на Дунав на 10 юни.

През втория период на кампанията от 15 юни до 19 декември 1877 г. е в състава на войските на XIV армейски корпус. От 1 юли участва в сражения при гр. Меджедие (сев. Добруджа) и с две полуроти сапьори от 2-ра и 4-та рота от 5-ти сапьорен батальон организира обстрела на противниковите позиции с четири 24-ри фунтови оръдия от 9 до 24 ноември 1877 г. На 13 юли 1877 г. Николай Саммер е произведен в звание подпоручик. За отличие във войната против турците, на 23 декември 1877 г. е награден с орден Св. Анна 4-та степен с надпис „За храброст”.

През третия период на кампанията остава в състава на XIV армейски корпус и с двете полуроти сапьори участва в боя при Хаджи-Оглу-Пазарджик на 10, 12 и 14 януари 1878 г.

През четвъртия период на кампанията от 19 февруари остава в състава на XIV армейски корпус до назначаването му в състава на Българската войска до 22 август 1878 г. На 16 август 1878 г. е откомандирован обратно в 5-ти военнотелеграфен парк, който с двете си отделения поддържа телеграфната свръзка в района на Източния отряд между Баладжа (дн. Стожер) - Варна.

 

Втори етап – служба в Българската войска.

 

За този етап съществуват повече архивни източници и са проведени повече изследвания, което позволява по-цялостно да се представи дейността на Николай Саммер и да се свърже с развитието на телеграфните подразделения от този период. В хронологичен ред събитията са се развили в следния ред.

Със Заповед № 48 от 29 август на Инженерните войски на Действащата армия генерал-майор Александър Филипович Депп подпоручик Николай Саммер е назначен в българската сапьорна рота. Зачислен в учебната сапьорна рота на 25 декември 1878 г. и започва неговата служба в Българската земска войска. Това се потвърждава и от заповед № 82 от 25 декември 1878 г. на началника на Управлението на сапьорната и военноинженерната част шабскапитан Евграф Саранчов.

Първата телеграфна команда в Българската земска войска е сформирана със заповед № 65 от преди 24 март 1879 г. по Управлението и постъпва в подчинение на поручик Саммер, а на доволствие се прикомандирова към учебната рота.[13] В заповедта са изписани имената на 31 души от учебната и 35 души от строевата сапьорна рота – заповедта е представена на фиг. 3.

От тук следва, че от 25 март 1879 г. под ръководството на поручик Николай Саммер започва организираното обучение на телеграфна команда от 66 души по телеграфно дело и съобщителна служба в Българската земска войска, което се провежда в съответствие с руските наставления и положения за сапьорните батальони и телеграфните паркове.

 

На 26 януари 1879 г. завеждащия сапьорната и военноинженерната част на Българската земска войска отправя искане до началника на Българската земска войска да бъде отпуснато телеграфно имущество за едно щатно телеграфно отделение от руски военнотелеграфени паркове[14] от руските окупационни войски, които са започнали изнасянето си от територията на Османската империя към Русия. В отговор на искането в щаба на 6-ти военнополеви телеграфен парк „на 23 февруари 1879 г. е получена заповед линията Люле Бургас – Одрин да се снеме и се предаде едно отделение в пълно щатно положение в състава на българската сапьорна рота”.[15] Задачата е поставена на командира на 2-ро отделение на парка, който комплектува щатното имущество и го отправя в Казанлък

Задачата за получаването и завеждането на имуществото и обоза се възлага със заповед № 65 на щабскапитан Саранчов на подпоручик Николай Саммер. Получено е следното телеграфно имущество: 3 телеграфни станционни карети, 7 материални коли, 1 кола със запасни части, 1 кола за офицерски вещи, 1 артелна кола, стълбчета, меден проводник (с диаметър 4 мм – б.а.) и 5 версти (5,3 км – б.а.) кабел с гумена изолация и нужните токоизточници. С това имущество може да се устрои телеграфна линия с дължина 33 версти (близо 35 км – б.а.), по която да устрои 3 телеграфни станции.[16]

Освен телеграфното е получено и инженерно имущество за строевата сапьорна рота: 2 инструментални, 2 галванически и 2 динамитни коли, от 5-ти и 6-ти сапьорни батальони.[17]

След като в изпълнение на решенията на Берлинския конгрес изтича девет месечния срок и руските поданици напускат България през април 1879 г., значително намалява състава и на двете сапьорни роти.

На 1 юни 1879 г. със заповед № 45 на руския императорски комисар се закриват управленията на губернските военни началници и се създават два отдела – Западен и Източен. Налага се реорганизация и на сапьорните роти. Със заповед № 130 от 30 юни 1879 г. учебната рота се разформирова. Половината от нея заминава за Пловдив, за да стане основа на създаващата се сапьорна рота на Румелийската милиция, а другата половина като полурота остава в Горна Оряховица. Неизпратените в телеграфните станции на Княжеството 15 телеграфиста и няколко сапьори от други специалности се придават към строевата рота и тя се преименува в сборна (сводна) сапьорна рота.[18]

От 5 юни 1879 г. в резултат на разформиране на учебната сапьорна рота Саммер е приведен в новосформираната сапьорна рота и е назначен за командир на телеграфната команда.

С руска Височайша заповед от 18 ноември 1879 г. подпоручик Николай Саммер е уволнен от руска служба по искане, при запазване на правата при обратно постъпване на руска служба. Правата и задълженията приведени на българска служба са изложени в писма на военния министър на бившия императорски комисар в Българското княжество № 2409 от 1 март, № 81 от 25 април и № 120 от 20 май 1879 г.

От 14 декември 1879 г. с Указ на българския княз е определен за служба в българската армия като поручик по старшинство от деня на произвеждането му в последен чин в руската армия, при заемане на длъжността.

Със заповед № 22 от 7 март 1880 г., съгласно утвърдения от българския военния министър щат, сборната сапьорна рота (към която е и телеграфната команда) получава името Русенска (Русчушка – б.а.) и през пролетта на 1880 г. се премества на гарнизон в Русе. Полуротата, на която предстои да се доразвие в рота получава названието Софийска сапьорна полурота.[19] Същата до юни 1880 г. остава да квартирува в Горна Оряховица, след което се премества в Шумен.[20]

За този период на реорганизации, Владимир Коцев пише: „След разформирането на учебната сапьорна рота телеграфистите, на брой 16–20 души, макар и придадени към Русчушката рота, оставиха ги на практика при местните телеграфо-пощенски станции. След пристигането на новобранците и преминаването с тях на единичното войнишко обучение по-способните 10–12 души отделиха и заедно със старите телеграфисти, възвърнали се от практика, образуваха отделна телеграфна команда, която дадоха на специалиста по телеграфно дело поручик Саммер... Тая команда през пролетта се обучаваше в теоретически, а през лятото в практически упражнения и като през есента отделяха старшия телеграфен клас и го поставиха в учебната команда наред с другите класове. Освен теорията по физика, електричество, магнетизъм, галванизъм, в тоя клас изучаваха устройството на телеграфния апарат, кабели и пр. Освен това изучаваха четене на карти и планове и се практикуваха ежедневно по няколко часа в работа под телеграфен ключ, приемане и предаване на думи по Морзовата азбука”[21].

От 1 март 1880 г., след преименуването на сборната (сводната) сапьорна рота във втора Русчушка сапьорна рота, поручик Николай Саммер остава на заеманата длъжност и с Указ на българския княз № 123 от 18 ноември 1879 г. е назначен за командир на Русчушката сапьорна рота. С подготовката на телеграфния клас се заема поручик Панайот Ангелов. „А когато командването на ротата пое поручик Саммер, който беше единствен специалист по телеграфно дело, в службата и подготовката на тая команда настъпиха по-добри условия и по-широк простор за развитие на телеграфната дейност. Тогава именно почнаха да разучават специалния обоз и телеграфния табел на имуществото, да го нагаждат за постройки на 20–30 км телеграфна линия”[22].

От 30 август 1881 г. със Заповед на българския княз № 48 е поручик Николай Саммер е произведен в чин капитан.

През пролетта на 1882 г. със Заповед № 49 от 15 април по военното ведомство подполковник Евграф Семьонович Саранчов е освободен от служба в българската войска и заминава за новото си назначение в Русия[23]. Той остава във военната ни история като първия началник на инженерните войски, съставна част на които са и телеграфните подразделения. В продължение на близо четири години Саранчов отдава своя боен опит, знания и умения за изграждането, развитието и укрепването на първите свързочни формирования в армията, за тяхното комплектуване със свързочна техника и имущество, за изпълнение на задачите по осигуряване управлението на войските.

През 1883 и 1884 г. в Българската войска са предприети няколко реорганизации. Организационни промени настъпват и в инженерните войски на Княжеството. Русенската и Софийската сапьорна рота, квартируващи в Шумен, на 12 март 1883 г. се събират в пионерна дружина на основание Височайша заповед № 16 от 22 февруари 1883 г., обявена в заповед № 35 от 11 март 1883 г. по Източния военен отдел. Пионерната дружина се състои от четири пионерни роти, нестроева и телеграфна команда. Телеграфната команда е от деветима редници: петима от 1-ва и по двама от 2-ра и 4-та рота[24]. От едната инженерна рота се сформират 1-ва и 2-ра рота, а от другата – 3-та и 4-та роти. Телеграфната команда се придава към 3-та рота. Със Заповед № 16 от 23 февруари 1883 г. за командир на дружината е назначен подполковник Адолф Алексеевич Чудовски, който със своя заповед № 1 от 12 март той обявява, че е поел командването и съобщава състава на дружинния щаб и командирите на роти – за командир на първа рота е назначен капитан Степан Жданов; за командир на втора – капитан Николай Балбеков; за командир на трета, към която е и телеграфната команда – специалистът телеграфист капитан Николай Самер, а за командир на четвърта – подпоручик Марин Узунов[25].

На новата си длъжност капитан Саммер продължава всеотдайната си работа по организационното укрепване на телеграфната команда и нейното материално-техническо обновление. Към петте стари руски телеграфни апарата, използвани през Освободителната война, той успява да осигури още четири модерни чернопиещи апарата „Сименс-Халске”. Към наличната 40 км медна жица се прибавят още 20 км с необходимото количество стълбчета и принадлежности, както и 15 км кабел и катушки. До края на 1883 г. са получени четири нови хелиографни апарата „Манс” за предаване на хелиограми на разстояние 20 до 40 км и 7 каруци[26]. Капитан Николай Саммер предприема мерки за подмяна на трите станционни и седемте материални коли с 10 местни каруци, които са по-подходящи за движение при българските теренни условия[27].

Потвърждение на факта, че на руските офицери на българска служба са присвоявани по-високи воински звания, в сравнение с руската армия е Височайша заповед на Н.В. Императора на Русия от 3 април 1884 г., с която Николай Саммер е произведен в чин поручик със старшинство от 6 август 1880 г., на него от 14 декември 1879 г. с Указ на българския княз му е дадено това звание. Тази заповед показва, че с постъпването на руските офицери на българска служба през декември 1879 г. като бонус им е присвоено по-високо звание, а в руската армия с отделни заповеди са им присвоявани звания в съответствие с руските устави и правилници.

От 30 октомври 1884 г. Капитан Саммер е назначен на длъжност наблюдаващ за обучението на учебната телеграфна команда, а от 3 ноември е назначен за председател на дружинния съд.

Въпреки положените усилия за обучението и попълването на телеграфната команда с нови свързочни средства и имущество, поради недостатъчния брой обучени телеграфисти не може да се осъществи предложената още през март 1879 г. идея за създаване на отделна телеграфна рота в Българската земска войска. В началото на юни и тази пречка отпада – войниците от старшия и младшия телеграфен клас се увеличават с новобранци.

Със Заповед № 63 от 4 юни 1885 г. по Военното ведомство, обнародвана в „Държавен вестник” от 15 юни 1885 г., се обявява: „Негово Височество благоволи да разреши да се сформирова сега при пионерната дружина, включена в бюджета на настоящата година, телеграфна рота (курсивът мой – б.а.) съгласно приложения тук щат. Подписал: военний министр генерал-майор княз Кантакузин”.[28] . Щатът на ротата предвижда 80 души за мирно време, от които 4-има офицери и 76 долни чинове и 200 души за военно време. За командир е назначен капитан Николай Самер, който от 5 юли 1885 г. заема длъжността командир на телеграфната рота,  а за негов помощник е назначен подпоручик Симеон Янков.[29].

С тази заповед по същество се обявява първото бойно свързочно подразделениеотделна телеграфна рота в Българската армия с отделен щат за мирно и военно време. Новосформираната телеграфна рота е 5-а към пионерната дружина и в състава й първоначално са включени 66 души – цялата телеграфна учебна команда от 27 души и 39 от четирите пионерни роти[30]. За разлика от състава на останалите роти, телеграфната разполага с фелдфебел-механик, старши подофицер-надзорник и хелиографист.

В резултат на правилната организация на обучението на телеграфната команда в предходната година лятното обучение през 1885 г. се провежда в пълен обем, без съкращения и импровизации. За осигуряването с имущество Владимир Коцев пише: „Телеграфното имущество на ротата се нареждаше в 3 станционни и 7 материални коли руски образец, твърде големи и твърде тежки. От време на време предприемаха мерки за разучаване на нови по-удобни коли за нареждане на имуществото по начин, за едно по-удобно и сигурно използване във време на поход и по едни и други причини до началото на войната от 1885 г. това не се случи”[31].

Събитията от началото на септември 1885 г. довеждат до съществени промени както в страната, така и във войската. На 6 септември българският народ в Източна Румелия въстава и обявява съединението с Княжество България. В отговор на създалата се обстановка с Указ № 29 княз Александър I Батенберг обявява мобилизация в Княжеството и с манифест от 8 септември Съединението е признато.

Недоволен от действията на българския княз и правителството на Петко Каравелов, на 9 септември 1885 г. руският император Александър III отдава заповед за отзоваване на руските офицери от България. Княз Михаил Кантакузин освобождава поста на военен министър. Капитан Николай Самер също напуска страната. С Височайша руска заповед от 25 август 1885 г. е приведен от Българската войска на руска военна служба в 7-ми военнотелеграфен парк. На това основание със Заповед на българския княз № 55 от 13 септември 1885 г. е уволнен от Българската войска. Сдава длъжността командир на телеграфната рота на временно назначения командир на запасната рота и на 20 септември и напуска страната. С това завършва службата на капитан Николай Адамович Саммер в Българската армия.

 

Трети етап – служба в Руската армия.

 

Военната служба на капитан Николай Саммер в Руската армия продължава от 16 ноември 1885 г. в 7-ми военнотелеграфен парк като временно изпълняващ длъжността старши офицер на парка, а от 27 декември е назначен за обучаващ в специалните класове на парка.

Със заповед № 48 от 7 април 1886 г. по сапьорната бригада е прикомандирован към 5-ти сапьорен батальон и от 22 април е назначен за изпълняващ длъжността завеждащ оръжието на батальона и квартирмейстер[32], а от 3 май е титуляр на тази длъжност. От 1 август 1886 г. е назначен на длъжност командир на 2-ра сапьорна рота в батальона.

С Височайша заповед от 19 август 1886 г. капитан Саммер е приведен отново в 5-ти сапьорен батальон и от 28 октомври приема командването на 2-ра сапьорна рота. От 29 октомври е произведен в щабскапитан. От 1 ноември 1886 г. до 1 февруари 1887 г. е назначен за член на батальонния съд. На 8 ноември сдава длъжността завеждащ оръжието на батальона и квартирмейстер и от 1 юли до 1 октомври отново е член на батальонния съд, а от 18 септември 1887 г. е утвърден за командир на 2-ра рота. С Височайша заповед от 25 декември 1887 г. е награден с орден Св. Станислав 3-та степен.

Това е последната строева длъжност, която щабскапитан Николай Адамович Саммер заема в Руската армия. След като не получава Височайшо благоволение за продължаване на службата от 5 май 1892 г. е пенсиониран на 48 годишна възраст. За службата си – 25 години 6 месеца и 17 дни, получава съгласно статия (параграф) 174 половин пенсия в размер на 157 рубли и 50 копейки. До края на службата си остава ерген.

 

*

*    *

 

Това е жизненият път и войнската служба на щабскапитан Николай Адамович Саммер. Името на този доблестен руски офицер ще остане завинаги в историята на българските свързочни войски. За близо седем години служба той е не само първият командир на телеграфен взвод и телеграфна рота, но и педагогът, обучил поколение телеграфисти, които стават гръбнакът на свързочните войски през войните за национално освобождение и обединение и в мирновременния период. Със своя богат боен опит и интелектуални и организаторски способности щабскапитан Николай Адамович Саммер има неоценим принос в изграждането и укрепването на българската армия, за комплектуването на свързочните войски с модерна за времето си съобщителна техника и имущество. И днес от далечината на 140 годишнината на създаването на първото свързочно подразделение в Българската армия си струва да обърнем поглед към началото и първостроителите на Свързочните войски, да им отдадем заслужена почит и винаги да ги помним.

 

 


 

Приложение 1

 

КАДРОВО  ДЕЛО

 

на щабскапитан Николай Адамович Саммер

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



[1] М л е ч е н к о в, М. Свързочните войски на България 1878-1944, ВИ, С., 2004, с. 9-11; М л е ч е н к о в, М., Създаване и първи стъпки на българските свързочни войски, Военноисторически сборник, кн. 1, 2008 г., с. 19-25.

* Всички дати в текста са в съответствие с оригиналните документи.

[2] ДДВА, ф. 42-л, оп. 1, а.е. 3, л. 10-11.

[3] Българска земска войска, Заповед № 63 от 1 декември 1878 г. по Управлението на завеждащия сапьорната и военноинженерната част на Българската земска войска, с. 498-501.

[4] М л е ч е н к о в, М. Военнополевите телеграфни части през Руско-турската война 1877-1878 г. и приносът им за зараждане на гражданските съобщения в България, ИЦ Русенски университет, Русе, 2011, с. 112.

[5] ДДВА, ф. 42-к, оп. 1, а.е. 3, л. 76.

[6] ДДВА, ф.42-л, оп. 1, а.е. 3, л. 46.

[7] М л е ч е н к о в, М. Свързочните войски на България 1878-1944, С., ВИ, 2004, с. 55-56.

[8] РГВА, Ф. 400, Оп. 17, Д. 6435, Л.л. 12-18.

[9] Унтерофицер – младши команден състав – сержант.

[10] Прапоршчик – първо офицерско звание – офицерски кандидат.

[11] Сборник материалов по Русско-Турецкой войны 1877-1878 на Балканском полуострове, вып. 80, ч. II, Изд. Военно-Исторической комисии Главного Штаба, С.-Петербург, 1910, с. 166-177.

[12] М л е ч е н к о в, М. Военнополевите телеграфни части през Руско-турската война 1877-1878 г. и приносът им за зараждане на гражданските съобщения в България, ИЦ Русенски университет, Русе, 2011, с. 101-102.

[13] ДДВА, ф. 42-л, оп. 1, а.е. 3, л. 64; Българска земска войска, с. 516.

[14] Българска земска войска, с. 411.

[15] Сборник материалов по Русско-Турецкой войны 1877-1878 на Балканском полуострове, вып. 80, ч. II, Изд. Военно-Исторической комисии Главного Штаба, С.-Петербург, 1910, с. 193; М л е ч е н к о в, М., Военнополевите телеграфни части през Руско-турската война 1877-1878 г. и приносът им за зараждане на гражданските съобщения в България, ИЦ Русенски университет, Русе, 2011, с. 124-125.

[16] Военна техника и технически служби в българската войска и в БНА. С., ВИ, 1986, с. 115.

[17] Б о е в, К. История на инженерните войски (ръкопис). ДДВА, Инв. № 3563, с. 45.

[18] История на инженерните войски в България, С., ВИ, 1992, с. 33; М а р к о в, Д., Поява на инженерните войски у нас и някои по-характерни моменти от участието им във войните от 1885 г. 1912-1913 г. и 1915-1918 г., Военноисторически сборник, № 1, С., 1959, с. 5.

[19] Х р у с а н о в, И, Систематичен сборник, с. 43.

[20] История на инженерните войски в България, с. 33; М а р к о в, Д, Появата на инженерните войски у нас и някои по-характерни моменти от участието им във войните от 1885 г.1912-1913 г. и 1915-1918 г. Военноисторически сборник № 1, С., 1959, с. 5.

[21] К о ц е в, В. Материали по историята на нашите инженерни войски и инженерни средства за борба (ръкопис), 1924, Военноисторическа библиотека, с. 32.

[22] К о ц е в, В. Пос. съч, с. 33.

[23] История на инженерните войски на България, с. 35.

[24] Б о е в, К. Пос. съч., с. 107.

[25] История на инженерните войски на България, с. 35.

[26] Военна техника и технически служби в българската войска и в БНА, с. 116.

[27] П а к  т а м, с. 36; К о ц е в, В. Пос. съч., с. 37.

[28] Българска военна история.., Т. II, с. 111–112; М л е ч е н к о в, М. История на свързочните войски на България 1878-1944, С., ВИ, 2004, с. 23, 289

[29] История на инженерните войски на България, с. 36; К о ц е в, В. Пос. съч., с. 38.

[30] Б о е в, К. Пос. съч., с. 107.

[31] К о ц е в, В. Пос. съч., с. 44.

[32] В руската армия тази длъжност е въведена през XVIII век. В задълженията им влиза завеждане на стопанската част и различни стопански работи. От 1881 г. тези задължения са предоставени на полковите касиери или на командирите на роти и завеждаши оръжието.